ИПИ: Родната полиция ни „пази“. И съди. И екзекутира.

Смъртното наказание в България не съществува от 1990 г., когато парламентът налага мораториум върху изпълнението на смъртни присъди и е изцяло отменено през 1998 г. Т.е., съдът вече от повече от три десетилетия не постановява смъртни присъди. За разлика от него обаче, някои представители на полицията изглежда не се свенят да осъждат и изпълняват решението на място.

Това коментира за ИПИ Екатерина Баксанова.

За какво става дума:

1. През 2015 г. граничен полицай застреля афганистанец на около 30 км. от границата с Турция. През 2016 г. ОП Бургас прекрати досъдебното производство по случая, защото нямало извършено престъпление. Въпреки множеството недоизяснени обстоятелство около случая. Междувременно представители на МВР обясняваха как граничният полицай е: „Спокоен човек, не е агресивен. Познавам семейството му. Това са едни добри хора“, а групата афганистанци са: „агресивни“, „агресивни момчета със спортни тела“, „в добра физическа форма“;
2. През септември 2023 г. в София при преследване полицай застреля 18-годишен мъж, който малко след това умря в болница. Момчето и приятелите му се оказаха „познати на органите на реда“, „познайници на полицията“. Според директорът на СДВР полицаят пък бил „безупречен. За 7 години служба е награждаван многократно“. Според медиите служителят е стрелял от около 100 м. Имаше твърдения, че входната рана е в гърба. Няма публично достъпни данни срещу полицая да е имало проверка, а година по-късно той се самоуби;
3. През декември 2023 г. в Стара Загора след гонка полицаи изваждат от колата бягащ шофьор, тръшват го на земята, а той умира поради липса на въздух, причинена от тежестта на петимата полицая, легнали върху него. Установи се, че починалият e с психическо разстройство. Гласовете от МВР отново заговориха за това, че „полицейските служители не са проявили каквато и да било агресия спрямо лицето или автомобила“, а мъжът се е държал „неадекватно при разговорите със служителите на реда“ и е „реализирал няколко пътнотранспортни произшествия, не изпълнявал разпорежданията на полицаите“. Двама полицаи са уволнени, като единият по-късно е възстановен на работа, а делото на другия за незаконно уволнение все още тече. Прокуратурата повдига обвинение едва година и половина по-късно, притисната от второ причиняване на смърт, този път в Казанлък[1];
4. През февруари 2025 г. в Казанлък двама полицаи по особено жесток начин (17 счупени ребра, разкъсвания на белите и на черния дроб, кръвоизлив в бъбрека, кръвоизливи по главата и по крайниците, разкъсвания по лицето[2]) убиват мъж при опит да го задържат при сигнал за кражба (на колело…). Първоначално полицията твърди, че мъжът е оказал съпротива, говорил е несвързано и линейката е повикана, за да го прегледа психиатър. Срещу полицаите е повдигнато обвинение за умишлено убийство. Те твърдят, че не се чувстват като убийци;
5. Тази седмица имаше пореден случай на полицейско насилие, което може да е довело до смъртта на мъж във Варна, който сам е звъннал на 112. Въпреки кадрите, показващи превишаване на полицейски правомощия (притискане, блъскане, удари), според прокуратурата няма причинно-следствена връзка между „сборичкването“ и смъртта. Затова пък мъжът е бил превъзбуден, държал се неадекватно и е употребил наркотици. Тече разследване, отстранен е директорът на варненската полиция, началникът на районното и двамата полицейски служители, докато тече дисциплинарна проверка;

Може да се каже, че ролята на правоохранителните и правораздавателните органи е легитимно да причиняват институционална болка на хора, прекрачили закона. Това обаче трябва да е пропорционална реакция на съответното деяние. И въобще като минимално условие е добре да има някакво деяние. Във всички изброени по-горе случаи причиняването на смърт е било напълно излишно за постигането на целите в конкретната ситуация – арест/залавяне на (предполагаем) извършител.

Второто неизменно повтарящо се в подобни случаи – вкупом представители на МВР публично се опитват да убеждават обществото, че определени характеристики на убития (мигрант; употребяващ наркотици; човек от „контингента“; криминално проявен; бивш спортист и т.н.) могат да са основания той да бъде лишен от живот. Т.е. заслужил е съдбата си.

Иначе казано – ако жертвата е дехуманизирана, отнемането на живот изглежда като превенция, не като престъпление.

Като контрапункт понякога полицаите са сочени за безукорни. Истината е, че нищо, абсолютно нищо от личността на дееца, не е оправдание да бъде екзекутиран на място. Животът на всеки човек е неприкосновен, а достойнството му – вътрешноприсъща стойност, която е неотменима. Докато българската полиция отказва или не може да разбере тези простички азбучни истини определящи европейската ни цивилизационна принадлежност, т.е. ако не работим в посока развитие и на професионалния етос на полицаи, а и на прокурори и съдии, всяка структурна реформа би била половинчата.

Още по-тъжно е, че традиционно вътрешните проверки на МВР и на прокуратурата в подобни случаи приключват със заключението, че всичко е наред.

Проблеми няма. Отговорност няма. Има само „трагични“ и „нелепи“ инциденти.

Дано случаите от тази година във Варна и Казанлък преобърнат порочната тенденция и покажат, че разследването може да бъде обективно и всеобхватно. Дано думите на вътрешния министър – че случилото се в Казанлък е срамно и позорно, а за Варна „няма да оставим и камък необърнат“ – не останат просто медиен шум. Дано и отказът да се носят и активират боди камери най-после стане основание за дисциплинарна отговорност, а не поредната административна формалност.

Защото когато министърът заявява, че с по-високите възнаграждения трябва да растат и изискванията към полицаите, остава усещането, че човешкото достойнство и правото на живот зависят от размера на ведомствения фиш за заплата. Въобще по подбора, обучението и контрола и на редовите, и на ръководните кадри на МВР (и не само) има толкова много работа, работа, работа.