Стефан Антонов: Продажбата на дял от „Балкански поток“ е предателство

Когато преди няколко седмици вицепрезидентът на САЩ обвини Дания, че не се грижи за Гренландия, той се аргументира, че кралството не е предприело достатъчно действия за инвестиции в острова, в отбраната му и в неговото развитие. Сякаш белите мечки са се превърнали в геостратегическа заплаха.

Понеже имало загинали американци при строителството на Панамския канал, президентът Тръмп нееднократно заяви, че САЩ трябва да имат контрол над него. А сега си представете, че България допусне американският инвестиционен фонд „Елиът Капитал Мениджмънт“ да закупи нашата част от тръбопровода „Турски поток“, „Балкански поток“ – или както предпочита да го нарича някой. Това може да стане чрез обособяване на самостоятелно акционерно дружество и придобиване на част от неговия капитал – миноритарен дял под 50%, мажоритарен дял от 50% плюс един глас или всичко между тази стойност и 100%.

Може да се случи и чрез приватизация на компанията, която го стопанисва в момента – отново за миноритарен или по-голям дял.

Това, разбира се, ще бъде огромна грешка. Първо, защото тръбопроводът е печеливш актив и на България не ѝ е нужно да дели печалбите с никого. Ако в момента имаме неизгоден договор, който не дава достъп до пренасяния газ, той ще изтече и с научените уроци ще се сключи нов, който защитава по-добре българския интерес. Вярно, България няма терминали за разтоварване, но тези, които имат, нямат тръбопровод, по който газът да стигне до Централна и Източна Европа. България е незаобиколим фактор в това отношение и трябва да се възползва от статута си.

Чисто икономическият прочит на въпроса опира и до това, че в момента се намираме в изключително тежко фискално състояние. С изтеглени 30 милиарда лева само за последните три години и перспектива да изтеглим още толкова в следващите две, България изглежда като свежо месо за всеки високоликвиден инвеститор, който желае да придобива активи.

Най-лошо ще бъде, ако заради петилетие на объркана фискална политика предложим стратегически активи на гаражна разпродажба.

Болезнените реформи са за предпочитане пред загубата на суверенитет, която ще ни се стовари, ако продадем дори и миноритарен дял от стратегически актив като тръбопровода за природен газ от Турция към Сърбия и Унгария.

Самият фонд „Елиът Капитал Мениджмънт“ вече си е изградил репутация на партньор, с когото е по-добре да не се захващаме. Това е инвестиционен фонд от типа „лешояди“, които търсят подценени активи. В случая с фалита на Аржентина от 2002 година „Елиът“ изкупува дълг с номинал 617 милиона долара, който се е обезценил и на вторичния пазар се търгува за 117 милиона долара.

Аржентина подписва с кредиторите си, държащи 90% от дълга ѝ, споразумение, по силата на което те опрощават 70% от своите вземания и си получават останалите 30%. Подобна е и сделката, която България сключва с Парижкия и Лондонския клуб през първата половина на 90-те години (в нашия случай опрощаването на дълговете е в далеч по-малък процент) и с емисия от четири вида „Брейди облигации“ преструктурира старите си задължения, по които правителството на Андрей Луканов налага мораториум в зората на демокрацията.

„Елиът Капитал Мениджмънт“ обаче не приема споразумението за валидно по своя дял от вземанията. Започват серия от дела. Стига се до превземането на аржентински военноморски тренировъчен платноход, акостирал в Гана, където фондът издейства запор върху плавателния съд. Опитват се също да запорират депозити на аржентинското правителство в САЩ и Европа, както и да придобият права по договори на латиноамериканската държава с компанията за сателити SpaceX на Илон Мъск. Накрая се стига до споразумение, при което Аржентина им изплаща два милиарда долара. Не е зле за инвестиция от 117 милиона.

Вярно, Аржентина има доста по-лоша репутация на длъжник и е фалирала неведнъж, за разлика от България,

която само веднъж изпада в така наречения „дефолт“ по дълга си – през 1990 година.
България обаче, също като Аржентина, често е обект на претенции от страна на чуждестранни инвеститори, които твърдят, че са третирани некоректно. Пред арбитражния трибунал на Международния център за разрешаване на инвестиционни спорове към Световната банка срещу България са завеждани половин дузина дела от компании в енергийния сектор. Вярно, до момента всички са спечелени, а само искът на ЧЕЗ е все още висящ.

Повече от ясно е, че веднъж допуснем ли „Елиът Капитал Мениджмънт“ до стратегическата ни енергийна инфраструктура и държавни предприятия, като партньор ще получим безкомпромисни финансови акули, чийто частен интерес винаги ще се отстоява с риск да надделее над националния. Кому е нужно сами да си слагаме такава змия в пазвата?

„Елиът“ вече са плашили България с дело като собственици на облигации на Корпоративна търговска банка.

Не бива да имаме каквито и да било съмнения, че занапред всеки път, когато националните възгледи за бъдещето на тръбопровода се разминават с тези на потенциалния миноритарен партньор – „Елиът Капитал Мениджмънт“, американският посланик ще се появи в кабинета на премиера или президента и ще ни натиска да уважим гледната точка на американския партньор.

Колко пъти по текущата оценка на тръбопровода трябва да поискаме от американците, за да ги допуснем като миноритарен акционер, от който нямаме нужда? Защо да рискуваме, при положение че те нямат никакъв принос в развитието на тръбата, нито в намирането на клиенти, а географското ни положение така или иначе ни прави незаобиколим фактор?

А представяте ли си, ако някой от лидерите ни не склони глава пред американския посланик, как в един момент някой като Джей Ди Ванс се изправя и заявява, че понеже не харесва как косят тревата около тръбопровода, ще наложи санкции на българския мениджмънт?

Шегата настрана — защитата на стратегическа инфраструктура е сред най-често срещаните причини за разпалване на война.

Още от XIX век, когато разпадащата се Китайска империя става жертва на военни посегателства от страна на руснаци, англичани, японци и германци – всички, защитаващи свои интереси на нейна територия.

Откакто на власт в САЩ е Доналд Тръмп, Америка не инвестира в „мека сила“ – в НПО-та, медии и движения, които да всяват разкол в обществото и да моделират желан изход от вътрешнополитическите процеси. Тръмп и Ванс си служат със заплахи – първо за санкции, след това и с военна сила.

Някой може да каже, че ако тръбопроводът стане американски корпоративен интерес, той ще се защитава от САЩ – политически и военно. Тоест, няма как Русия да ни окупира и да поеме контрол върху тръбопровода, ако той е американски. Въпросът е: до там ли сме се докарали, че на всеки 20 или 50 години трябва да предоставяме някаква лъскава играчка на новия силен геополитически партньор, за да ни пази? Това ли е стратегията ни за развитие и оцеляване като нация?

Виждаме, че САЩ и Русия мислят как отново руският газ да стига до Европа. Парадигмата е, че участието на САЩ в тръбопроводите ще се превърне в индулгенция за „греховния“ произход на газовите молекули, извлечени от недрата на престъпната руска държава начело с диктатора Путин. Това е лицемерие, но поне намира логика в американския контрол над тръбите под Балтийско и Северно море. Те могат да се отбраняват ефективно само от велика сила. Но защо, измежду всички страни, през които преминава тръбопроводът по суша, интересът е насочен именно към България? Защо не се предлага турският или сръбският участък?

Възможно ли е, заради миноритарния си дял,

„Елиът Капитал Мениджмънт“ да налага волята си относно това какъв по произход газ ще минава по тръбата? Тоест – лостът за определяне на транзитиращи клиенти,

който също носи икономически облаги, да се предостави в ръцете на чужда държава? Какъв тогава е смисълът от стратегическото ни географско положение, ако сме склонни да го продадем за жълти стотинки?

Ако бях любител на конспиративните теории, бих си помислил, че компрадорите в политическата ни класа (тези, които угаждат първо на чужди интереси) нарочно са инсталирали „Продължаваме промяната“, за да докарат България до дългова спирала и да се принудим да продаваме последните си читави активи. Или още по-страшно — когато е станало ясно, че българската част от тръбопровода ще се построи, външна сила е преминала към план Б и е лансирала ПП–ДБ, отново с цел да ни докара до ръба на дългова спирала и принуда да разпродаваме активи.

Пламен Орешарски обича да си спомня как, след влизането на България в Европейския съюз и започването на ежемесечните срещи с колегите му в рамките на ЕКОФИН, един от тях му казал, че не дава допълнителни пари за нищо, докато не му опрат пистолет в челото. Без подобна заплаха всяка продажба на българския участък от „Балкански поток“ или дял от него ще бъде предателство.